Снежана Димитрова[1] ми говори отдавна за този проект. И когато ми даде текстовете (свои, на нейни колежки, учители и учителки в областта на микроисторията), вълнението й беше голямо. Въпросите й бяха свързани както с мнението ми за научния труд (неин и на нейни колеги), така и с природата на самото вълнение. Текстовете на Димитрова в двата броя на «Социологически проблеми» са пребогати на информация и емоции, претоварени са с дискурси и са трудно четими. Вълнението в тях е присъщо както на самия метод на микроисторията (тя не е автентична без емоцията от съпреживяването), така и с Историята и историите, които тази лична микроистория разкрива.
За какво става въпрос?
Писателят (и дипломат[2]) Ненчо Илиев е погубен от 9 септември - обявен за народен враг и съответно затрит. Има дъщеря и син. Дъщерята се казва Дорина - Дорина Илиева. Тя се ражда в дипломатически сатен и в кървавото време след Девети се омъжва за британец и напуска България вече като Дорина Илиева-Симпсън. До катастрофата е кръщелница на Крум Чапрашиков, актриса и сладка руса 18 годишна кино-«звезда», странно безметежна на съблазнителната снимка от 1943 г., модел на художничката Олга Брадистилова. Тодор Павлов е цитиран да й предлага откровена сделка с властта срещу тялото й. В хода на личната и социална трагедия, Илиева минава през ДС, като там почти нищо не й е спестено, и излиза с името «Пенка» в досието си. Живее по света, дипломатическата кариера на съпруга й или бягството от цинизма на Студената война ги отвеждат на остров Мавриций в Индийския океан. Там Дорина създава система от грижи за хронично болни и, в частност, за психично болни хора. Наградена е от кралица Елизабет с рицарско звание. Петър Увалиев пише некролог за нея, публикуван малко нелепо в списание «Лада» през 1992 г.
Като втори секретар на британската мисия в междусъюзническата комисия в София през 1947 г., съпругът й наблюдава (вероятно безпомощно) процеса срещу Никола Петков и архивира наблюденията си за света оттатък «Завесата», както и за поколенията, които са на повече от една завеса разстояние. Самата Дорина Симпсън оставя след себе си текстове, посветени на формиращите я опити – на живота в България и на психично-здравната й дейност. ДС пък оставя досието й. Димитрова внимателно е изучила текстове от и за тази жена и е страшно впечатлена от прочетеното. Самата жена е впечатляваща – накрая я наблюдаваме и гола, и облечена. И страшно наивна, вероятно. Поне, докато бохемства в България - до последния момент, преди необратимото. Димитрова я причислява към категорията на «високата буржоазия», въпреки че не става ясно дали това е универсална или конкретна, контекстуална характеристика. Колко е висока българската «висока» буржоазия? Кога губи илюзиите си, прави ли го изобщо дори пред ямата за разстрел? Георги Кьосеиванов, например, прозорливо не се завръща от дипломатическата си мисия в Швейцария, докато Ненчо Илиев, вероятно верен повече на бохемския си нагон, става лесна плячка на другарите, чиято мрачна сянка тегне тежко и до днес върху социалното и неговите социологически проблеми в България.
Така...
Следващият разказ е за живота на Илиева-Симпсън, видян като усилие да осмисли и преработи драмата на тирето – на връзката между живота й като Илиева и живота й като Симпсън. Димитрова работи с обширен за микроисторик материал, натоварен с огромни, непреработени и продължаващи да стоят неосмислени емоции. Този разказ се наслагва върху първия (този на линеарната, конвенционалната история) и в един задъхан наратив, изпълнен с курсиви, скоби и огромни бележки под линия, разказва за интерпретацията, която Димитрова прави на живота на своята героиня – в буквалния и в преносния смисъл на думата. Димитрова е избрала Лаканианската школа – една малко мрачна и любима на литераторите психоаналитична парадигма. Аз не съм й особен почитател.
Дискурсите станаха три – историчният (каква е историята?), психоаналитичният (какво казва психоанализата за определени факти?) и осмислянето (в крайна сметка, какво от всичко това?).
Объркването, което настава, поне за мен, е предизвикано от изначалната самота на изследователите и в трите дискурса.
Историята, социологията и микросоциологията
Както Димитрова вече показа в книгата[3] си от 2005 г., историята у нас е авторитарно и дълбоко властово занятие. Социологията е относително много млада наука, чийто разцвет съвпада с разцвета на социализма у нас. Трябва й време и много внимателен контрол от страна на властта, за да се еманципира «правилно» от етнографията, антропологията и други подобни проекти на младия и по пролетарски просветен «град», който се себеотъждествява като ликвидатор на архаичното, предмодерно «село». Истаблишмънтът на тоталитарната държава се отваря за социологията, както двайсетина години по-късно се отваря за невронауките – с решение на Политбюро и на ръчно управление от ЦК («Who’s the f…ck is ‘ЦK’?”, би трябвало да попитат «младите»). Парадигмата на микроисторията е скандално либерален проект за цезаро-папистката ни историография, която, видно е, още държи на смешно-тъжните и обидни за ума учебници по история в училищата. Идеята, че живият човек може да е историк, че индивидуалният живот е уникален поради ума, който го съзерцава, живее и осмисля, е ерес, която трябва да бъде държана под контрол. Затова са катедрите и университетите, в които студентите не правят наука, не мислят, а се обучават за безмозъчни чиновници и хитреци в пародията на либерален пазар под сопата на държавата-пъдар.
Психоанализата
Психоанализата реабилитира чувствата като знание и субективния емоционален опит като автентично познание. Заедно с това, тя показа съдбовната важност на Другия и на отношенията с него в този процес. Трудно е било на психоанализата тогава. Трудно е и днес. В страната «като една човешка длан» това е все още почти невъзможно. Субективната истина не е истина. Затова началникът, а не знанието и мисленето, е основополагащ дискурс навсякъде – от домсъветите в панелните блокове до академичните съвети и Министерския съвет.
Психоанализата е особено убедителна при осмисляне на емоционалния опит. Димитрова говори за травма, но не посмява да напредне по-нататък. Не защото няма какво да каже, а защото е сама. В «аудиторията-в-ума си» е сама. В професионалната общност, която тя е интернализирала, емоционалният опит на изследователя не е ценност. Той е страничен, отпаден продукт. Може да се «вреди» само в строго определените за това места – като gender studies, например. В колко от катедрите по социални науки преживяванията са валидни знания, които могат да се осмислят? Или пък това е така в педагогиката? Или пък дори в психологията? Е, ще кажат някои, ами учете психотерапия – сега камък да хвърлиш, по психотерапевт ще удариш!
Въпросът не е в изповедта, а в мисленето. В резултат на това системно низвергване на емоционалния опит алиенацията и неавтентичността са трайна характеристика на хуманитаристиката ни. Психоанализата стои като екзотичен, софистициран инструментариум, атрибут на най-новата (посттоталитарна, разбирай – отново закъсняла, отново провинциална) модерност. И затова повечето от така наречените ни социални учени се надпреварват да покажат на себе си, че знаят какво се говори там, на Запад, въпреки че тукашните социални проблеми ги заварват безпомощни до безразличие.
Смисълът
В отзив[4] за книгата на Димитрова се подписах като съавтор на проекта «Аз живях социализма[5]». Сега не мога да направя това, защото сайтът и проектът вече не работят. Нещо се изчерпа, още не зна(е)м какво. Скоро след като излезе книгата[6], стана ясно, че се е случила като анти-истаблишмънт инициатива. Истаблишмънтът обяви проекта за ненаучен, плосък и плитък. Истаблишмънтът (каква хубава дума!?) направи институт за близкото минало, където уважаваните културолози, антрополози, икономисти и дори приятели сциентифираха опита от социализма и така превърнаха тоталитарното ни минало не в личен и не в споделен и споделим опит, а в чужда територия, в минало свършено, отделено от поколения и не преживяно от наблюдателя. Истаблишмънтът, например, обгърна сластно текста на Веселин Бранев[7], разпозна там себе си и си повярва (пак), че от него има смисъл.
Проблемът с истаблишмънта е, че той не е само външен, но става бързо част от вътрешната, субективната идея за света и мястото ми в него. Започваме да се съобразяваме с него, без да си даваме сметка, защото част от истаблишмънта се просмуква вътре в нас и ние сме склонни да приемем гледната му точка несъзнавано. Този вътрешен истаблишмънт ерозира и (засега) приспа (евтаназира?) проекта «Аз живях социализма» - от него остана само кокетната червена книжка под редакцията на Господинов.
Снежана Димитрова участва в този конфликт, ограничена от истаблишмънта вътре в нея и вътре в институциите, чрез които истаблишмънтът конструира както социологическите дискурси, така и сериозна част от университетската реалност. Тя няма с кого да дискутира, да мисли заедно, да съ-беседва. Пише за Дорина Илиева-Симпсън, за да (не) влезе в контакт с личната травма от социализма такава, каквато я носим всички – и жертви, и палачи, и комсомолски, и партийни секретари, и «редови» чавдарчета, пионерчета, комсомолчета и партийни членчета. И следени, и следящи. Все човеци, обаче.
Димитрова си е и лектор, и дискутант едновременно; и това прави текста й неясен за външен наблюдател. В своя микроисторически дискурс тя «си говори сама», но не защото е «луда», а защото ситуацията в социалните ни науки не позволява рефлексивност и диалогичност, подходящи както за «микро»история, така и за микроисторично (чрез автентично преживелищно осмисляне) изучаване на тоталитарното ни време.
Пенка
Това е агентурното име на Илиева-Симпсън. Нерде Дорина, нерде Симпсън. Геният на Държавна сигурност не пропуска да обясни всичко по своя си лаконично жесток начин. Цялата работа е в завистта, разбира се. В завистта и в срама, родени в мъртвата утроба заедно с вековната злоба на роба. Гневът, разбира се, е кърваво-пурпурен, но не е никак, ама никак величав. Кървав и черен, мръсен и циничен - като онези, които са претрепали Ненчо Илиев и после са правили каквото си искат с вятърничавата русокоска. И с много други като нея.
Не знам какви ги е вършила като Пенка, но сигурно са глупости като всичко, което сме вършили под агентурни и под бащини имена по онова време. Тук и Хайдегер, и Бурдийо, а още по-малко Лакан могат да ни помогнат. Тук – в света на Пенка - сме в една отблъскваща и травмираща разголеност и истина за човешката природа и по-специално за тукашната човешка природа.
Нашите социални науки (социология и история включително) са в пълна капитулация пред проблема за злото, който само субективните ни лични истории (нови и най-нови), такива, каквито се предават като травмиращ опит през поколенията, разкриват като мрачна, вътрешно присъща част от българския ни идентитет.
Чакането продължава, надеждата е слаба, но все пак не умира, след като има хора, които имат силата да се объркват под напора на емоциите, които автентичното историческо изучаване на колективното ни авторитарно и тоталитарното минало извиква.
Бел.ред. Вестникът е готов да публикува и други мнения по проблемите в статията.
[1]Димитрова, Сн. 2010 Само един свидетел» - загуба, меланхолия, архив (биографичният случай на Дорина Илиева-Симпсън), сп. Социологически проблеми, кн. 3-4.
Димитрова, Сн. 2011 За социалната самота на «бащината дъщеря» (случаят на Дорина Илиева-Симпсън), сп. Социологически проблеми, Специален брой.
[2]Изпълнява кратки дипломатически мисии, по време на една от които се ражда Дорина, и въпреки че няма висше образование, служи като специален пратеник и довереник на Царя, когато трябва да се справят с корупцията по посолства.
[3]Димитрова, Сн. 2005 Жените, историята и нищо повече. Предизвикателствата на рефлексивната история, изд. ЛИК, София.
[4]Петров, Р. 2006 Свежа траектория на мисълта, Култура, бр. 3 (2398)
[5]Автори на проекта са журналистите Калин Манолов, Диана Иванова, писателят Георги Господинов и моя милост.
[6]Аз живях социализма: 171 лични истории, изд. Жанет-45, 2006 г.
[7]Петров, Р. 2009 Социализмът на Б., сп. Алтера
