3-9.10.2001
Год. 11
СВЕТЪТ ПОД АТАКА
Атентатите и дискурсът на завистта
Шокът
Наблюдавахме с жена ми кадрите на рушащите се сгради в Ню Йорк.
Аз бях стреснат и изплашен, говорех и жалех на висок глас, а тя мълчеше и гледаше екрана.
Накрая каза: "Това ми прилича на изнасилване на богата жена! Противно и надменно".
Тогава разбрах откъде идва усещането, че съм свидетел на нещо не само трагично, но и гадно.
Цивилизацията
Министър-председателят в интервю на улицата пророни, че това всичко е далече от нас, и че е атака срещу цивилизацията.
За съжаление, наистина е далече и наистина е атака!
Пътувах в маршрутно такси. До мен седяха две млади жени. На коленете на едната лежаха броеве на нашенски таблоиди с едри снимки от ужаса в Щатите. С лекота изчерпаха темата за станалото и се отдадоха на разговор за времето, подходящо ли е то за почивка през уикенда и колко хубава е природата еди-къде си.
Представих си нашите тучни ливади. По тях провеждаме с охота надпявания и надсвирвания. Там потропват и припяват синовно настроени политици и тази идилия наистина няма изглед да бъде някога взривена от когото и да е.
Още по малко - от отвлечен нашенски самолет.
Защото и цивилизацията, вече е видно, расте по-нависоко.
Коментарите
В коментарите, поне тези, които видях, се чертаят планове, дават се препоръки, правят се прогнози.
Повечето публични гласове ми звучат така, сякаш гледат оттук - натам . От ливадата - към небостъргача (горда сграда наистина!), или оттам към пустинята.
Но понеже, както иронията, така и политиканството са пошли в този момент, ще пристъпя направо към тезата си.
Въпросите, които ме занимават, са:
- Каква е поуката за нас от трагедията, връхлетяла като "изнасилване на
богата жена" един град на работещи и създаващи блага хора? Град - отворен към света и създаващ порядък.
- Можем ли да бъдем полезни с тази наша поука за всички жертви на трагедията - сегашни и бъдещи?
- Имаме ли шанс, бидейки помежду крайната бедност и крайния напредък, да установяваме език за диалог?
"...нощта ражда из мъртва утроба
вековната злоба на роба..."
Йосиф Бродски, в едно забележително есе за морала, предателството и политиката, казва по повод на една пощенска марка с лика на един съветски шпионин от британски произход: [С нея някой е искал да каже]... "нещо злорадо и заплашително; тоест нещо доста провинциално".
Провинциалността е злорада и заплашителна - в това не се съмнявам, особено след 11 септември 2001 г.
Важно е, според мен, и дали провинциалността се поражда, как се отглежда, кои са най-верните й синове и дъщери, коя е нейната гвардия? Заразна ли е тя? Развитите цивилизации - имунизирани ли са срущу нея, а "останалите" - неизлечимо болни ли са от нея?
Въросите са много. Изострят се във времето на глобализацията, чиято "разнояйчна близначка" е, според мен, провинциализацията.
С думата "провинциализация" ще наричам преживяването за изостаналост, неразбраност, обедняване, завист и злоба от успехите на "града"- организиран, надменен, чужд и богат.
Телевизията показа и други кадри - на полупустинни местности, с много бедност в тях. Там се движеха хора, живеещи в палатки и очевидно, непроизвеждащи нищо освен отмъщение и смърт.
Мисля, че тези групи хора са своеобразни "ескадрони на смъртта" на световната обедняваща провинция - способни на ужасно насилие, както всички ескадрони на смъртта: били те лумпенизирани групи за ликвидиране на националния елит след комунистически преврат, банди ку-клукс-клан за ликвидиране на чернокожи, полувоенни части за етническо прочистване и много други.
Световната обедняваща провинция има силите да мобилизира огромни ресурси за разрушение.
Въпросът, който ме занимава, е не толкова осъждането на варварството
(това го можем къде искрено, къде - от приличие), но да мислим за отвъд осъждането и за след отмъщението.
Отношения, белязани от бедността
Предлагам заедно с всички други верни обяснения на случилото се за валидно и поне още едно: атентатът е и част от глобалния дискурс на завистта.
Завистта по определение е разрушение на доброто.
Когато завиждаме, ние рушим (физически и психически) именно онова, което ценим и обичаме.
Има ли основания тази тайнствена и трагична страст?
Бедността не е се определя единствено от количеството средства за преживяване на зрелия човек. Тя е не само културна и икономическа категория. Емоционалните измерения на бедността са дълбоки и, може да се каже - едни от най-ранните в развитието на всеки от нас.
Нашата ранна история на индивиди (най-ранното ни детство) е белязана от най-тежката ни немощ и мизерия. В нея единственият източник на спасение и богатство е майката (обкръжението ни).
Майката разпознава нуждите на детето не с разума, а със сърцето си. И тя е способна на това, защото детето е значимо за нея.
Това означава и че тя също е зависима от него. Зависима е, за да изпълни ролята си на майка - за да оцелее емоционално в нея. Тя приема тази зависимост и това е част от ролята й на майка - начин да бъде отговорна в ролята си.
Като деца разпознаваме майката и научаваме коя е тя, защото сме зависими от нея, за да оцелеем физически и психически. Взаимната зависимост ни прави да имаме значение един за друг. Прави ни да се разпознаваме един друг и да постигаме разбиране без думи - като се поставяме на мястото на другия.
Гладът и недоимъкът, несигурността и надвисващата смърт са чест гост в живота на новороденото човешко дете. Тялото и умът ни в периода на тотална несигурност са слаби, за да организират отчаянието.
Имаме нужда от друг както за да живеем, така и за да се справим с преживяванията, породени от несгодите и надвисващата често смърт.
Завистта е чувство и отношение към другия, чрез което умът успява да даде образ и смисъл на страдащия в безпомощността си малък човек.
Това е епохата на най-ужасния ни "провинциализъм" - когато обитаваме измъчваното от несигурност и недоимък тяло. И сме напълно, трагично зависими от външния източник на живот.
Завистта е част от агонията, наречена оцеляване, узряване, израстване.
Преживяваме я като атака срещу богатия, пълен с храна и сигурност съюз с живота ("майката", "грижата", "доброто"). Този съюз ни спасява, но и отчаяно не ни принадлежи. Не е вътре в нас. Смъртта е вътре в нас, а животът всъщност идва отвън.
В неразличимата смес от реалност и фантазия моята собствена агония, в моментите на бързо настъпващи глад и жажда, е по-поносима под формата на бясна, безпощадна, садистична атака срещу Доброто - живота, от който завися.
Тази атака е толкова по-безмилостна, колкото по-измъчващ е моят собствен глад и моята собствена смърт е по-наблизо. Яростта става мярка на страданието ни.
Ние страдаме. И страданието, което ни разяжда отвътре, преживяваме като атака срещу доброто. Доброто (животът в нас) и лошото (гладът, жаждата и надвисващата смърт в нас) са вътре в нас.
Ние ги преживяваме като атака навън, като наша разрушителна атака срещу недостижимото и желано Добро. Така смъртта и умирането ни са под контрол. Оцеляваме психически и физически.
С други думи в индивидуалното ни развитие първият ни опит с недоимъка (фаталния, смъртоносния недоимък) е под формата на разрушение, идващо отвътре, но преживяно навън. Срещу Доброто.
...
Това е психоаналитична теория.
Неин автор е австрийска еврейка на име Мелани Клайн.
Стига до нейната формулировка в края на живота си, след Втората световна война. В Англия.
Тя описва интимни процеси (майка - дете), а не публични и глобални.
Аз не искам да я наложа като модел за обяснение на трагедията в Ню Йорк, но да обясня тезата си.
Мисля не за непосредствения отговор на варварството, а за напред, когато ще продължим да живеем неизбежно заедно в света.
Искам този "непосредствен" отговор (очевидно военен и смъртоносен) на садистичната агресия сега да държи сметка и за бъдещето.
Оцеляване заедно
Майката помага на детето да превърне агресията си, отчаянието си в умение за общуване, в зрелост.
Прави го защото приема зависимостта си от него и не се изкушава да знае, без да е в контакт с него, какви и кога са нуждите на детето.
И защото, разбира се временно, оставя своите нужди на цялостна личност на по-заден план.
Оставя се да почувства, да бъде изненадана от чувствата на детето.
Оставя се да я връхлетят и тя и връзката й с бебето да оцелеят в тях.
Успява да ги преработи и да ги превърне в знаци за нужди - от храна, от ласка, топлина, от самостоятелност, от всичко заедно.
Всяка майка. Достатъчно добрата.
Почти всички майки успяват в тази трудна задача.
Съединените щати не са "майка" на света, на Афганистан и на талибаните.
Българите не са "майка" на циганите в България.
Но по-богатият и по-силният е добре да познава чувствата, които онзи, който зависи от него, може да изпитва в ролята на беден, гладен, болен и необразован.
Нещата се усложняват, ако приемем, че на практика всеки обект около нас има от чертите на потенциална наша "майка".
Всичко, което е обект за нас в света е такова, само когато има способност да задоволява наши нужди. Когато сме зависими от него.
И така е с всички обекти, особено тези от тях, които са хора и групи от хора.
Зависими сме от много хора и неща в света.
И всеки път когато станем зависими, ние участваме в отношение на завист. Щом разпознаем нещо с качествата на обект, това означава, че то (той, тя, те) вече притежават нещо, което ни е нужно, но което не притежаваме.
Има много стратегии за справяне с тази нужда. Две от най-разпространените са:
А) да отречем съществуването му
Б) да го разрушим.
Завистта ни казва: "Няма обект - няма зависимост - няма проблем". Защото съществуването му носи страдание, породено от желанието.
Този принцип лежи в много от човешките решения поне през ХХ век.
Сигурно и затова концепцията за завистта се ражда по време (50-те години на ХХ век), когато светът се е отвратил и натъжил от себе си след половин век страшно насилие и се опитва да каже - "Стига!"
В динамиката на човешките отношения управлението на завистта става съдбовно за оцеляването на участниците във връзката.
Нашите майки в най-ранното ни детство оцеляват, нашата връзка с тях оцелява и се превръща във вътрешна сигурност, която ни помага да оцеляваме и сами.
Майките ни са прекрасни и богати в нашата най-ранна история и заедно с тях ние успяваме да превърнем тоталния си недоимък и зависимост
(източник на завистта ни) в умения за връзка, в умения за оцеляване.
Развиваме благодарността си.
Това е капацитетът ни да се радваме на другия в качеството му на различен от нас.
Нейна мярка е способността за благополучие и увереност в собствения ни контрол върху живота.
Ако този процес е успешен, тогава тоталната ни зависимост от майката се превръща в тотална зависимост от света на другите хора. Поводите да харесаме, да станем зависими, да усетим нужда се увеличават. Увеличават се и поводите за завист. Тогава възниква необходимостта от умения за управлението й.
Ние сме се научили да управляваме завистта си от майките ни. Те са идвали при нас в черни за нас моменти, прегръщали са ни и са откривали от какво се нуждаем през отчаянието ни, което често отблъсква. Правили са го не като си обясняват поведението на детето, а като разбират - като създават поле, в което успяват непрекъснато да са себе си и едновременно с това да се поставят на наше място.
Себеуправлението ни в условията на тоталната ни зависимост от света е изкуството на успешното, съвместно живеене.
Тази зависимост се усеща особено болезнено, когато оценим неща в света около нас като непостижими, желани и потенциално полезни за нас.
Струва ми се, че тероризмът в глобален мащаб много наподобява по отчаянието си и разрушителността си раннодетската ни агония, преживяна и организирана като разрушителна завист.
Смея да твърдя, че има култури и организации на човешките отношения, които генерират усещане за бедност много успешно. Те злоупотребяват със завистта като я насочват към отделни групи или свои членове, превръщайки ги в сигурен съсъд на злото.
То е "там" (в Афганистан - за едните и в Щатите - за другите), но не е "тук".
Изглежда, че така не може да се живее много дълго. На практика така се е живяло почти винаги в историята на хората. И по времето на Атина и Спарта, и по времето на Завладяването на Америка и по времето на комунизма и днес - в Руанда, Косово и Босна.
Днес обаче можем да живеем твърде дълго и твърде добре, за да можем да си позволим това мислене. Порядъкът, който създаваме, е прекрасен и крехък, толкова колкото и животът.
Двете сгради в Ню Йорк, които бяха жестоко унищожени и убиха хиляди хора вътре в себе си, символизират за мен сега красотата, гордостта и уязвимостта на постиженията на технологично развитите общества.
Фридрих Хайек има едно много сполучливо определение за развитието на пазарната култура. Нарича я "разширяващият се ред". Има предвид процеса на себенасочващо се, пазарно, съвместно съществуване, който заема или отстъпва територии (пространствени, културни, социални):
"Адаптацията към непознатото е ключът към цялата еволюция и тоталността от събития, към които съвременният пазар непрекъснато се нагажда, е наистина неизвестна за когото и да било."
Мисля, че терористичните атаки винаги са израз в провала на този разширяващ се ред. Пробив в установяване на диалог, обмяна и взаимна зависимост.
Празнината хората запълват с разрушение, подозрителност и омраза.
Смея да твърдя, че отговорността за контрола върху тези процеси (не вината!) е у по-силния.
И не само защото всичко в света е свързано по принцип, а защото отговорността е едно от проявленията на силния в отношенията, подчинени на взаимността.
Мисля, че светът на доброто здраве, високата продължителност на живота и добрия порядък в човешките отношения, какъвто изграждат повечето от индустриалните държави носи отговорността за управлението на отношенията в процеса на глобалната заедност.
"Джобовете" от провинциализъм, бързо се пълнят с бедност, която винаги намира пари за разрушителността си.
Диалогът се налага от само себе си. Макар и да изглежда забравен отдавна в определени области на отношенията.
Очевидно стремежът към индивидуално благополучие затваря очите и ушите за различието. Може би защото човек в основата си носи спомена от недоимъка, който го кара да се опива от сигурността и да иска непрекъснато и в по-големи количества от "същото".
Дали това мислене може да помогне на нас българите - полегнали на тучните си ливади, или на пейките пред блоковете, където историята, както винаги, ни сварва по "бели гащи"? (Георги Господинов)
Има ли какво да кажем, така че джобовете от провинциализъм да се проветряват, че и да носят знание?
Убитият писател Георги Марков в "Есе за взаимното разбиране" цитира човек, чужденец за България, да казва: "Останах учуден, че българите, които видях, никога не разговарят един с друг, а винаги един на друг."
Трудно ще ни бъде да говорим с другите извън страната ни, ако помежду си говорим един на друг.
Имам нужда от помощ в това отношение. И мисля, че моите помощници също могат да изпаднат в ситуацията да говорят на мен вместо с мен.
Когато успеем обаче, още един джоб на провинциалността ще е заменен с нещо по-добро.
Мисля, че тук в България - "между Лондон и Калкута" - познаваме както изостаналостта и фанатичната жестокост, на която са способни провинциализмът, маргиналността и войнстващата изостаналост, така също и стремежа към диалог, обмен и напредък на разума.
Може ли това да бъде капитал? Не знам, но пък друг сякаш не виждам.
"Преходното пространство" (по Доналд Уиникот) е пространство на поносима промяна и на двете страни във връзката. То е пространство на игра, на смяна на ролите и научаване. То е сигурно макар и временно, толерантно, макар и с граници.
Мисля, че българските хора на разума трябва да се осмелим да учим другите и едновременно да се учим от тях.
Мисля, че мисията ни е да създаваме преходни пространства на съвместност. Те могат да имат вид на съвместни начинания, замисляни и осъществявани от съвместни екипи, които да интегрират различните гледни точки за човешките факти ("провинциалната" и "градската").
Тази организация позволява и на двете страни да се разколебават в мисленето си за другия (а това значи и за себе си ), да променят предразсъдъците си и да излизат обогатени от тази съвместност.
Какво т.нар. "Запад" (а вече и "Север") може да научи за себе си в контакт с т.нар."Изток/Юг" и обратното, разбира се?
С какво различните цивилизации могат да се изненадат и да допринесат за взаимното си усъвършенстване?
Могат ли да си кажат нещо архитектът на небостъргача и селянинът от пустинята между Иран и Пакистан?
Мисля, че да. Представям си, че след диалога е възможно следващият небостъргач да е с няколко етажа по-къс, а в пустинята 100 от децата да се ваксинират, да доживеят до възраст, в която да имат шанс да станат родители, да пътуват по света и поне няколко декара опиумен мак да се сменят с царевица или памук.
А също съм убеден, че българи могат да посредничат активно в диалог от този порядък.
Преди това обаче, трябва да открием знанието си. А то, мисля, е горчиво...
Мисля и че трябва да се свържем с онези представители на разширяващия се ред, които искат да рискуват.
Рискът е в това да се разколебаят в някои от идеите си за себе си. Да се развият по повод на връзката с другия. Да се срещнат с него, за да се променят...
В този текст се помъчих да обоснова един възможен изход от настоящия трагичен ход на световните събития.
Използвах идеята за първичната безпомощност на човека и за нейното управление.
Застъпвам възгледа, че трагедията в Ню Йорк и това, което ще последва, са белези на провал в диалога между култури, които са драматично различни помежду си.
Убеден съм обаче, че въпреки това диалогът е възможен и че той има потенциал да донесе позитивно развитие и на двете страни.
Смея да твърдя, че първият ход е на по-силния.
Това, което ми остава сега обаче, е да поднеса съчувствието си както на близките на тези, които загинаха, така и на онези, на които това (уви!) предстои.
Румен Петров
Български център за отношения между хората, Нов български университет
