3-9.10.2001
Год. 11
Ad usum proprium *
В "Мъж и жена го сътвори" папа Йоан-Павел II пише: "Срамът има двойно значение: сочи заплахата за ценността и едновременно с това предпазва вътрешно тази ценност". Разбира се, Негово светейшество тук има предвид съвсем различен тип проблематика, но ще използваме този израз, за да се опитаме да обсъдим причините и подбудите на т.нар. група интелектуалци, инициирали всенародната подписка за покана на Светия отец да посети България.
На пръв поглед всичко е наред - имаше опит за убийство, за което България и българите бяха обвинени, че са съдействали; имаше процес, на който Сергей Антонов беше освободен от отговорност, но не поради невинност, а поради липса на доказателства, и, в края на краищата, в световното обществено мнение остана презумпцията, че тогавашната комунистическа власт, разбирай въобще България, има пръст в покушението. В този смисъл ценността, която се преследва, е ясна - посещението на Йоан-Павел II у нас окончателно ще премахне подозренията към страната. Естествено, в случая не можем да говорим точно за срам, а по-скоро за желание за отърваване от срама. Обаче дали пък това е чак толкова самоподразбиращо се, колкото ни се иска. Тук няма да обсъждаме същността на комунизма, който сам по себе си представляваше световен заговор, нито личността на папата като един от символите на борбата против същия този строй. Тук няма да се спираме и на Сергей Антонов, чиято невинност, поне за пишещия тези редове, не подлежи на съмнение, и за когото нито едно от антикомунистическите правителства не си помръдна пръста. Подминаваме и въпроса защо не са го сторили, тъй като едва ли не характерна черта за българския политически модел е липсата на отношение на държавата към собствените й поданици или, по-скоро, отношението й към тях точно като към поданици, а не граждани. Истина е, че бихме могли да запитаме групата интелектуалци защо паралелно с подписката за покана на папата не организираха и друга, в подкрепа на втората жертва на атентата, а именно Сергей Антонов. Но все пак той не е толкова интересен, нито пък важен, че да си правят труд да се занимават и с него. Вярно е, че може да се възрази, че посещението на Светия отец в България би потвърдило пред света невинността на нашия сънародник, но едно такова възражение всъщност не е напълно убедително. Първо, поради факта, че папата вече опрости Али Агджа, т.е. визитата на наместника на св. ап. Петър изобщо не може автоматично да значи оневиняване, а само опрощаване, и второ, казано на прост език, какво го грее Антонов - един невинен човек - от тази визита.
От друга страна, поведението на досегашните правителства към Българската православна църква беше толкова двусмислено и на практика антицърковно, че беше много близко до ума деликатното положение, в което би бил поставен главата на Римокатолическата църква, ако бе приел покана от едно от тези правителства. Това деликатно положение се отчиташе от всички с изключение на управляващите, чиято представа за църковната проблематика и дипломация се изчерпваше с въпроса кой е доносник, кой не е и кой би им послужил, за да могат на свой ред да наложат волята си. Разбира се, че нямаше как да получат положителен отговор на настояванията си, и не го и получиха.
И така, макар и след тази пределно бегла аргументация, виждаме, че широко афишираната причина за поканата към Йоан-Павел II да дойде в България най-малкото страда от принципни недоглеждания. Недоглеждания, които със сигурност са отчетени от Светия престол, но които изобщо не смущават нашите хора, взряни във великата си цел. Знаем, че донякъде е нормално, когато даден човек се изживява като пионер-строител и като духовен лидер на една нация (каквото и да значи това) да не обръща особено внимание на детайлите, съпътстващи всеки процес на изграждане и оформяне. Не е нормално обаче, когато същият този човек не желае да чуе добронамерените критики и съвети. Напълно нееднородната и неясна по своя характер, убеждения и принципи група, чийто обединителен маркер отново е, уви, преди всичко личното желание за показност, твърде трудно би могла да си присвои онова всенародно значение, към което така жалостно се стреми. Само че това вече не е проблем на папата, а на т.нар. български интелектуален елит, представителите на който, поне от петдесетина години насам, са свикнали да бъдат в центъра на вниманието, независимо дали става дума за цените на краставиците, за реда и езика на богослужението или за геополитическите приоритети на държавата.
Казаното дотук въобще не означава, че сме против идването на Негово светейшество Йоан-Павел II у нас. Личността на Карел Войтила сама по себе си е достойна за уважение и евентуалното присъствие в България на един от неизмислените лидери на съвременния свят е нещо, против което няма как да бъдем. Същинският проблем според нас е в истеричната атмосфера, създаваща се около поканата и бъдещото посещение. Тази истерична атмосфера говори, освен всичко останало, за религиозна недоразвитост и непросветеност и в нея водачът на най-голямата църковна общност трудно би се приел като такъв. Защото, ако мислим папата просто като държавен глава, означава да му отнемаме същинското място и роля, да игнорираме религиозната му позиция и власт. Самият той, именно в качеството си на Първосвещеник, най-малкото ще има предвид отношението на канещите го към собствената си църква, което е отношение, меко казано, като към някаква маргинална, подчинена структура, длъжна да се вслушва и изпълнява всякакви временни, конюнктурни и най-вече нецърковни желания. Според нашите хора, общо взето, това е предназначението на БПЦ - да ги слуша със зяпнала уста. Но че в болшинството случаи духовните ни лидери и представа нямат за какво, как и кога да говорят или пишат, разбира се, не е важно, тъй като няма и кой да им го каже, така че да го чуят. Просто те са, които казват и които сега използват срама за завеса, както бикоборецът - плаща си. Затова всенародната инициатива всъщност е инициатива ad usum proprium и никой не може да бъде заблуден в това.
Марио Коев
* За лична употреба (лат.)
