Екатерина Дегот, "Паметта на тялото. Долното бельо на съветската епоха"

Брой 32

3-9.10.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

Паметта на тялото

Литературен проект за изложба "Паметта на тялото. Долното бельо на съветската епоха"

Екатерина Дегот

В този проект са представени истории, посветени на опита от срама. Като правило това е опит за крайната приватност, експонирана в ситуация на крайна комуналност, изложена под прицела на множество очи. И макар чувството за срам да не е, разбира се, характерно само за съветския човек, тези истории са продиктувани от определен тип социалност. Работата е там, че при отсъствието на частна собственост в СССР идеализиран и дори фетишизиран се оказва частният живот: отношенията между хората, интимността, дружбата, любовта, искреността. Опосредстването чрез парите има далеч по-малко значение, отколкото при капитализма, а действителността, в която доминират формите на непосредствеността, се оказва препълнена с главното следствие на непосредствеността - срама.
Казано най-общо, срамът парализира вербалността и още повече анализа: това е опит, даден само на участника в събитието, а не на наблюдателя. От друга страна, способността да осъзнаеш, че изпитваш срам (и да разкажеш за това), изисква поне за миг да се дистанцираш от себе си. Така че срамът - това е събуждащата се вътре в емоционалната заедност способност да видиш себе си отстрани, с чужди очи. Затова срамът е пубертетен опит. Явно леко разхерметизираният СССР между 60-те и 80-те години на 20 в. (тъкмо това е СССР за онези, които си го спомнят) е бил именно пубертетна, а не сенилна страна. Онези граждани, които за свое щастие или нещастие са се оказвали по-възрастни от страната си, са изпитвали сходно, макар и различно чувство - неловкост. Неловкостта, това е чувството на срам заради отсъствието на срам у другия. Неловкостта е критика на чуждата цялостност и неприятно осъзнаване на липсата на цялостност у теб самия. Именно това предлагат на днешния читател тези истории.
Предложените тук текстове са не колекция, а по-скоро специално направена инсталация. Макар че няколко от историите почти точно възпроизвеждат онова, което е било разказано на автора, повечето са напълно измислени, а някои са основани на действителни спомени, допълнени с емоционални коментари, явяващи се плод на авторовата фантазия. Авторът благодари за помощта и предоставените истории на Светлана Бойм, Павел Гершензон, Джейми Гембръл, Юлия Демиденко, Олга Кабанова, Л.А.Кузнецова, Елена Пикунова, Ирина Сандомирска, Олга Чернишева, Янина Урусова, Тамара Ейделман.

Бях на дванадесет години, тъкмо беше свършила войната. И чичо ми, който тогава е бил на двадесет, се завърна. Млад, кадемлия (жив се връща, при това здрав и прав), красив, весел - веднъж пред другарите си, същите като него, на майтап ме повали на дивана и започна да прави от мен "велосипед". Полата ми се запретна и всички видяха гащите ми с яркожълта вата. А краката с кожени валенки стърчат нагоре. Аз се разпищях и се опитах да избягам, но той беше по-силен и ме държеше здраво; после се разплаках и избягах в коридора. Тогава тези гащи бяха нещо ново - китайски, "Дружба". Модерно нещо. Много момичета имаха такива. Но не знам защо беше много срамно.

Бях на седемнадесет и тогава работех като лаборантка в НИИ. Случи се така, че една сутрин закъснявах и бързо си нахлузих нови пликчета и чорапогащник, но облякох вчерашния панталон. И като слизам в метрото, някой ми казва: момиче, така ще си загубиш чорапогащника! А аз, изтръпнала от срам се обръщам и гледам, че изпод панталона ми се точат и влачат като змия по земята старите чорапогащи. Беше такъв кошмар: отначало не разбираш как изобщо може да стане така, че да си загубиш чорапогащника, а след това осъзнаваш, че не можеш да го извадиш оттам, поне не с едно-единствено бързо движение...

Веднъж ни дойде да гости далечен роднина от Украйна. Цялото семейство го посрещаме в антрето: мама, баба и аз. Беше зима и той, естествено, си сваля палтото, шапката, шала. Събува си обувките и остава по чорапи. После си сваля и сакото, окача го на закачалката. Развързва си връзката. Дълъг ритуал, няма свършване. А ние през това време му говорим: как е леля, как пътувахте, влизайте, сложили сме масата да обядваме... А неловкостта расте, нали още почти не се познаваме. И изведнъж, без предупреждение, той започва да си разкопчава и панталоните. Ние, както се казва, занемяхме. Оказа се обаче, че под панталоните си има анцуг с увиснали колена. Та всичко мина почти гладко.

Това се случи веднага след войната. Нашият курс замина на лятна практика в Новгородска област. Бяхме качени на камион и в жегата, разбира се, ни се искаше да се изкъпем, ако ни попадне река по пътя. И ето ти я реката. Ние, мъжете, веднага се бухнахме във водата, а девойките се стесняват. Не можехме да разберем какво толкова има, докато една от тях с весело отчаяние все пак не се разсъблече. И се оказа, че тогава са носели някакви сутиени, но надолу никакво женско бельо не е имало, ами мъжки черни гащи до колене. Бащини, навярно. Но тя не се побоя, че ще й се смеят, и скочи с тях във водата, а те се издуха като парашут. Много бойна мома беше, не й пукаше от нищо. Аз, честно да си кажа, много я зауважавах оттогава.

Когато бях малка, имах баба, стара болшевичка. Обикновено тя ме посрещаше след училище и ми даваше да обядвам. У нас я смятаха за склероза, постоянно се говореше на глас за това и аз много се страхувах, че другите деца ще я видят. Работата е там, че тя се обличаше много специално, толкова срамотно, както ми се струваше тогава, че почти се разплаквах. Тя обличаше старите наполеонки на баща ми плюс синята му фланелка, а отгоре слагаше някаква немислимо одрипана престилка и акуратна забрадка. Това й беше кухненската униформа. Татко направо озверяваше като види тъща си в този вид. Тогава си мислех, че се е дразнел от склрерозата й, но сега разбирам, че той просто не е можел да издържи гледката на старото женско тяло, облечено в бельото му. Освен това сега разбирам, че за нея - тя е била комсомолка през 20-те, много напредничава, еманципирана - това е бил тогавашният стил унисекс. И че тя нарочно ни е шокирала, всичко е разбирала, никаква склероза не е имала. А майка ми толкова ненавиждаше всичко това, че израснах в разни дантели като абсолютно викторианска буржоазка, за която най-святата дума през целия й живот е "норма".

Когато учех в горните класове (било е някъде в началото на 70-те), ние, момичетата, водехме истинска война с учителя по физкултура по въпроса дали трябва да играем по шорти (както искаше той), или по анцузи (както искахме ние). Много се карахме с него, сума ти часове провалихме, насъсквахме родителите си срещу него, а той не можеше да разбере защо. Сега разбирам, че той, човек възрастен и емоционално тъповат, е имал следната хигиеническа концепция, много популярна през 20-те години: слънце, въздух и вода (през 20-те години, доколкото знам, едва ли не всички са ходили по шорти, а за децата е било норма). Той например твърдеше, че по време на занятия "до всяка част на тялото трябва да има свободен достъп", без да има наум нищо лошо. А ние вече познавахме срама от собственото тяло: въобще не бяхме онези весели видиотени физкултурници от 20-те, които ги даваха по кината, нито пък бяхме пионерите в копринени шорти, крачещи на училищните плакати. Искахме комфорт, деликатност и - никакъв достъп до нас за никого.

Когато влязох в казармата, там покрай другото ни раздадоха и долни гащи. И естествено, никой не се беше съобразявал с моите размери - а аз бях слабичко момче. Долните гащи в армията са долни гащи въобще - какви ти тук номера и размери. Затова и като ги надянах, те направо паднаха на земята. Тогава помолих един от другарите си да ми ги стесни с игла и конец, както са на мен. И той така ги заши, че вече не можех да ги сваля. Всичко това беше много наивно от моя страна, защото скоро се разбра, че тези гащи въобще не се явяват мои. В армията всички долни гащи са общи.

В горните класове нашите момчета постепенно разбраха, че техните съученички вече носят сутиен. Тогава си измислиха доста простичко развлечение: по време на час да прокарват линийка по гърба на девойката, докато напипат къде е сутиенът. За наша беда тогавашната промишленост бе престанала да произвежда сутиени с копчета, щото били много старовремски и премина на "модерни" пластмасови закопчалки. Като всичко модерно в СССР от 70-те години и това се оказа пълен боклук: закопчалките бяха хлабави и от едно докосване с линийката и се разкопчаваха. Момчета това не го виждаха, но на нас ни причиняваше маса неприятности. Бюстът и сутиенът някак си се разсинхронизираха и това дразнеше ужасно. Остатъкът от часа седиш като на тръни, а после бягаш в тоалетната да се закопчаваш. И така до следващия час.

Леля ми разказваше, че през 50-те заплатата понякога я давали във вид на стоки и веднъж така се случило, че на тяхното предприятие им раздали копринени дамски кюлоти. Вече не зная, струвало ли им се е това тогава смешно или не. После всички работнички си изпонашили парадни блузки, розови такива... И дантелки им слагали. Най-интересното е, че всички знаели, че са шити от гащи и затова са съвършено еднакви. И въпреки това се правели, че нищо не забелязват. Или наистина не са забелязвали? Аз, честно да си кажа, вече не зная.

За мен бельото - това е комуналната квартира. Как ври в тенджерите с часове, как се суши, как после всички ходят и се омотават в него. Нищо интимно - комуналка. Мъжката фланелка, това е просто някой "чичо Федя". Сега, разбира се, зная и за Марлон Брандо, и за Джеймс Дийн, зная как тези фланелки са ги направили знаменити, но за мене в тях няма нищо сексуално. Чичо Федя - и толкоз.

Имах един приятел, грузинец. Хвана си любовница. А е вече на 59, немлад вече. Отива при нея и започва да се съблича. Сваля ризата, после фланелката. А тя му вика: Кой носи вече тия фланелки? Това не е сексапилно. Тук да не се явяваш като съветската власт? И той я захвърлил в ъгъла. А после забравил. Прибира се вкъщи, започва да се съблича, а жена му го пита: а къде ти е фланелката? А той ядосано й вика - аз да не съм съветската власт, че да нося фланелки? Такъв един, немлад, дребен евреин. Грузинец ли казах? Не, имах предвид евреин. Е, с жена си как да е се разбрал, но получил възпаление на белите дробове. Все пак зима било.

Тогава за пръв път живеех в Москва, учех руски. Живеех тук дълго и ето, наложи се да отида в ЦУМ да си купя сутиен. За първи път видях как в СССР продават сутиени - лежаха накамарени един върху друг, без опаковка или реклама, без манекени, при това - само големи размери. Продавачката сваля един от лавицата и ми го загъва в дебела, плътна хартия, като че ли е салам или толстолоб. За човек, израснал в Америка, всичко това бе много особено. А докато я гледам, продавачката гледа мен. И със своя гигантски бюст ме гледа някак полусъчувствено, полупрезрително, клати глава и казва: на теб, момиче, тук нищо няма да ти стане. По-добре иди в магазин "Детски свят".

В детството си аз, като всички деца от началото на 60-те, носех корсет. Това беше нещо като тънка елече, бяло или с телесен цвят, с копчета отпред или отзад, към което бяха зашити ластични жартиери. Жартиерите държаха чорапа само отпред, а отзад той се развяваше свободно. У големите лелички, както забелязах тогава, жартиерът имаше две ластичета, отпред и отзад, така че чорапът отзад да не увисва така противно, като при децата. Разбира се, шикарно беше жартиерът да ти е къс и да се скрива в шортите. Това изкуство обаче беше очевидно недостъпно за моите родители и затова при мен между чорапите и шортите стърчаха бледите пищялки на бъдещия защитник на родината. Така отивах в детската градина, а там имаше специално упражнение: по команда на възпитателката трябваше с едно движение да освободиш чорапа от жартиера и да го навиеш надолу (в това време горе жартиерът се люлее напред-назад) - елегантна униформа за утринната физзарядка. После, пак по команда, чорапите се навиват нагоре и се закопчават. А когато стане време за следобедното спане, се сваля всичко, и чорапите, и жартиерите, а след това отново се обличат. Жартиерите през цялото време се разкопчаваха или късаха (имаше такава игра: "кой повече ще си разтегне жартиера"). Закопчалката, или както там му се казва, често излизаше от строя (имаше друга игра: "чий жартиер ще издържи повече", при която върху жартиера се окачва тежест, която трябваше да се върти около оста си). Час по час се чуваше трясък от скъсан жартиер. Корсетите бяха еднакви за момчетата и за момичетата, без варианти и морални неудобства. Спяхме в обща спалня и ходехме в една и съща тоалетна.

Отидох веднъж с майка си на гости - бил съм на осем години. Там през цялото време ядоха и пиха, а изведнъж в стаята влиза някакъв дядка в нови сини наполеонки. Всички започнаха бурно да обсъждат страхотната покупка: как ги намерили с връзки, каква вата имали отвътре, китайски били, "Дружба", с две копчета на дюкяна. Нямах много ясна представа какво е това дюкян, но някак си се засрамих. След седмица една сутрин ме чака подарък: родителите ми купили сини наполеонки с вата отвътре, китайски, "Дружба", с две копчета на дюкяна, намерени с връзки. Трябваше да ги обуя веднага и да отида на училище с тях, защото навън вече беше станало мразовито. Дотогава си бях мислел, че наполеонки носят само дядовците, затова не бях особено щастлив. Скандал. Но мърдане няма и ето ме, обут с наполеонките. Оказа се обаче, че са ми големи. Отгоре сложих омазаните училищни панталони, но отдолу ("казвах ти аз, да вземем по-малки") се подава синя китайщина. Скриват я с някакви шушони, които остроумно ми надяват вместо чорапи. Бях в ужас. Имах чувството, че съм се наакал - задницата на "Дружба"-та с ватата отвътре беше така скроена, че създаваше убедителното усещане за присъствие на някакъв топъл чужд предмет в гащите. Излязох от нашия апартамент, изкачих се един етаж по-нагоре, свалих панталоните, после наполеонките, след това обух отново панталоните, а наполеонките прибрах в чантата. Повече никога не ги сложих.

Като бях млада си шиех това-онова, защото по магазините нямаше нищо. Във всеки случай една проста пола можех да ушия. Дойде лятото, а няма какво да сложа. И реших да си ушия шорти. Отивам в магазина, купувам метър от някакъв сатен с шарки и набързо извъртях едни къси панталонки. Колко му е. Излизам на улицата, потропвам с чехличките, една такава деветнадесетгодишна, горда, с крака до ушите. И забелязвам, че всички ме гледат някак особено, и мъжете, и жените, особено по-възрастните. А отивах, колкото и да е смешно, при баба. Също като Червената шапчица. И когато стигнах при баба, тя всичко ми разясни: оказа се, че съм си била избрала сатен с много разпознаваем десен, от който се шият 90% от мъжките гащи. Ами аз откъде да знам: мъжките гащи по онова време ми бяха предмет абсолютно непознат. Вероятно дори не съм подозирала за тяхното съществуване.

Първият ми сериозен роман беше, когато бях на 18. Той беше художник и живееше надалеч, в Самолетното градче. Ходех при него тайно от родителите си, в хрушчовската му гарсониера на петия етаж без асансьор. И направо там, на етажната площадка, преди да натисна звънеца, се преобличах: свалях топлите плетени гащи и направо през зимните ботуши си обувах красиви (както ми се струваше тогава) полски пликчета. Бяха дантелени, чисто найлонови, струваха пет рубли и си ги бях купила със стипендията. Тогава бяха сини, но това не продължи дълго, както и самият роман. След много години, когато отдавна бях омъжена за съвсем друг човек, изведнъж ми теква, че нося същите тези пликчета, макар че отдавна са станали сиви и са кърпени безброй пъти. Защо не съм ги изхвърлила? Не зная. Тогава не изхвърляхме нищо.

Когато учех в горните класове, вече се продаваха чорапогащници, можеше дори френски да се намерят. Само че струваха седем и седемдесет, а това беше много скъпо, поне за моите родители. А може би на майка ми просто й харесваше да бъде бедна, за да има защо да се самосъжалява. Във всеки случай тя ми даваше старите си жартиери с висящи ластици и ми купуваше съветски капронови чорапи, които ми бяха широки в глезените, а ластиците постоянно се разкопчаваха, и то всичките едновременно. Един път така се разкопчаха всичките, точно пред Болшой театър, а ръцете ми заети и не мога да ги задържа. Общо взето, пристъпвах по площада, като че ли отивах на екзекуция, а чорапите се смъкваха и смъкваха, докато не се усукаха като хармоника около тия мои глезени точно пред спирката на метрото. В този миг ми се струваше, че ще умра. Вероятно това е бил детски срам, но и някакъв съветски също - увереността, че всички около мен ме гледат, че всички с мен се занимават. Сега нося чорапи със силиконов ластик. Впрочем те също се смъкват, но аз мога спокойно да спра и да си ги опъна пред всички, защото знам, че на никой не му пука. Всеки е зает със себе си и никакъв СССР няма вече. А това е такова щастие.

Преведе от руски Боян Станчев