3-9.10.2001
Год. 11
Смъртта на интелектуалеца
Бойко Пенчев
Макар и силно преувеличени, слуховете, настойчиво разпространявани в българското публично пространство, че интелектуалецът вече е гушнал босилека, изглежда, имат сериозни основания. През 2001 г. покрай другото се случиха две неща, в които магическата дума "експерт" играеше ключова роля. Първо, шампионската победа на Симеон II на изборите произведе тезата, че идва краят на идеологическото противопоставяне "комунизъм - антикомунизъм" и че класическите партии като СДС и БСП минават в обоза, защото старият политик-демагог, яздил идеологическата конфронтация през последните 10 години, вече отстъпва на политиците-технократи, на "експертите". Така мистерията със Симеоновото възшествие на политическата сцена бе преведено на езика на нормалността, появи се дори някакъв нов хоризонт на рационализирания, успокоен, е, малко скучен, но "нормален" обществен живот. Най-силният защитник на тази теза бе Ивайло Дичев, който я подхвана в нощта на изборите и я поддържа и досега в петъчната си рубрика във в."Сега".
Много сходна теза се оформи и малко преди изборите покрай скандала с Българското национално радио. Злополучната кандидатура на Иван Бориславов отвори терен за тоталната дискредитация на писателя-интелектуалец-идеолог. В серия от статии във в. "Култура" Владимир Трендафилов разви опозицията "интелектуалец - експерт", представяйки интелектуалеца като някакъв вечен облизанко, обикновено с безполезна професия, която в рационалните общества се възприема по-скоро като хоби (например писател), който обаче си набавя важност и вредителства, залепен за някоя политическа сила и идеологическа кауза. Обратно, "експертът" е "човекът със занаят", както са казвали едно време, той си има професия, която го храни и затова няма нужда да се бори за чиновнически постове. Текстовете на Владимир Трендафилов диагностицираха нещо много важно, което обаче бе изведено като някаква едва ли не вечна, надисторическа черта на интелектуалеца изобщо - а именно, че българският интелектуалец (поради неразвитостта на публичната сфера, бихме добавили ние) упражнява власт директно, обикновено посредством някакъв "орган", а не посредством публичното пространство и общественото мнение, както е в гражданското общество, за което, понеже го има само в книжките, май не се грижи никой. Така около политически ситуации (назначаването на шеф на Радиото, изборите) коагулира проблематика и се произведоха тези, които превърнаха "експерта" в жокер, който отменя разните там политики, идеологии, интелектуалщини и прочие. Същата проблематика и същите тези, но превъртени през комичното, дадоха хляб и на "Шоуто на Слави Трифонов". И на жълтите медии, разбира се. В края на краищата всичко се върна отново в политиката, в практиката на Новото време - редене на "експертен кабинет" от "най-добрите специалисти" и т.н. Ако резюмираме етиката на експертността", то тя ще бъде: "Писателите да си гледат книгите, икономистите - икономиката, полицаите да гонят престъпниците, риболовците - каракудата, всеки да си гледа своята работа, а за всичко останало ще се грижи Царят и медиите". В това обаче е целият проблем - че винаги нещо "остава", което не може да бъде редуцирано да нечии частни професионални занимания. Винаги ще остава т.нар. "публично благо", за което не може да има съгласие какво точно представлява и как трябва да бъде постигнато, а дебатът или дърдоренето върху него няма да престане, поне докато има медии. И затова интелектуалци ще продължава да има, дори под формата на "група интелектуалци", внасящи идиотски апели към ООН в Народното събрание.
Другият проблем е, че в българската култура никога академичното или литературното поле не са били достатъчно автономни, за да генерират интелектуалци от типа, за който говори Бурдийо в "Изобретяването на интелектуалеца". А не може да умре нещо, което още не се е родило.
