3-9.10.2001
Год. 11
На лятно кино
Мирослав Димитров
- Шшшшт...
Улицата е пуста. Прекрачваме бордюра и един по един хлътваме в прашната трева. Промъкваме се бързо на пръсти през четвъртитото буренясало пространство с размерите на малък двор. Има запусната пътечка, по която, мислим си, минаваме само ние. Отмятаме внимателно гъсти, тъмни клонки, разнася се остър дъх на див орех и след малко лепваме гърбове на още топлата от дневната жега стена. Сега избуелият орехов храсталак ни скрива от улицата. От другата ни страна е входът, метър след него фасадата опира в двуметровия варосан зид. Иззад него долита, сякаш кой знае откъде, неясен говор. В зида опира и дървената ограда оттатък буренака. През тарабите й се просмуква светлина, някой пере в корито на двора. Плясъкът заглушава скърцането на привързаната с тел врата и първият се вмъква в запустялата къща.
- Татко ми вика... - изшептява някой.
- Шштихо бе! - пресича го ядно друг и бързо се занизваме нагоре по прогнилата стълба, защото шумът оттатък зида изведнъж утихва като прерязан. Въздухът се изпълва със съживена от стъпките ни прах, която само подушваме в тъмното.
- Всички ли сте бе... - шепти за кураж онзи отпред, когато, сковани от моментно равновесие между страх и любопитство, поспираме на площадката на втория етаж и опипом се оглеждаме.
- Аха - отговаряме стреснати хорово. В този момент пускат уличното осветление и мъждивата светлина, нахлула от прашните стъкла на прозорците в стаите, вади сякаш от нищото безформени, враждебни силуети, които зърваме през изкъртените врати за миг, преди да се запрепъваме шумно нагоре.
- Шштихооо... - отчаяно се опитва да шепне някой.
Успяваме да стигнем горния етаж непохитени от нищо и един през друг изстрелваме накъсани от дъха ни, чути уж от големите, истории за къщата и показваме с разперени ръце какви "неща" сме зърнали току-що долу, на "втория". Чувстваме се в безопасност. Тук вратата към единствената стая е закована лично от нас и единият прозорец на преддверието е почти срещу уличната лампа - по-светло е, освен това мирише на гълъби, а не на... Все пак шепнем.
- ...ко ми вика, че... баш там долу се... обесил, дето видяхме онова голя...
- Стига па ти бе...
- Абе тва бе... ше шкаф бе...
- Ако искаш да... зна...
- ...ете ли кво направил? Ухилил се и тиквата му се откъснала, ама ос... танала в примката, а той с краката - туп... долу и право към...
- А стига бе... Без глава?
Изведнъж от другия прозорец гръмва музика и недочакали края на историята всички се втурваме нататък. Уви твърде късно. Както винаги двете най-добри места - тези върху перваза - са вече заети. Някой - не винаги аз - измърморва:
- Ооо, тоя съм го гледал - ного е тъп!
- Ходи си тогава! - обръща се тежко единият от двамата върху перваза.
Не си спомням някой да си е тръгвал и причината не беше само в страха. Преглъщаме яда си - а то докато преглътнем и няма какво да преглъщаме вече, понеже направо ще се пръснем от любопитство - и останали без дъх, на пръсти, надничаме иззад гърбовете на двамата късметлии. А те, ронейки мазилка върху варосания зид отдолу, клатят крака над главите на щастливците от Балкона. Там никога не пускаха деца.
- Миналото лято се подпали, едвам я угасиха навреме.
- А? - сепнах се и погледнах към баща ми. В същия миг в ушите ми забумтя целият шум наоколо и вместо мухлясалия хлад усетих излъчваната от цимента под краката ми жега.
- Къщата - надвика музиката той и с поглед посочи
прозореца, в чиято овъглена рамка бях вперил поглед допреди малко. Последните лъчи огряваха отхапания ръб на полусрутената фасада и хлътналия като след бомбардировка покрив, от който стърчаха черни остатъци греди.
- За малко цялата да падне върху киното. Прекараха маркуча през киното, та ако пада, да падне към улицата - включи се и Сашо, с когото баща ми е стар приятел и който поразително прилича на Ленин, особено преди да си обръсне брадичката. Същата физиономия, святкащите очички и жилава, пружинеста фигурка. В "школото" - обичаха да се хвалят - били неразделни като близнаци. Понякога баща ми го тупа по рамото и казва мечтателно: "Ех, Сандо, в тебе още гори огъня на революцията." - Айде избрахте ли си? - подкани ни Сашо и се огледа за сервитьорката.
Чак сега забелязах, че единственото меню е стигнало до мен. Минало бе много време и ето че седях спокойно там, където преди не можех да припаря и като че ли се отегчавах.
- Ще пия джин - казах.
- Стига с тоя джин бе, в тая жега. Казвам ти, земи си една цаца със светло - ше си оближеш пръстите. Такава цаца не си ял - настоя Сашо и по погледите на останалите разбрах, че е успял да ги убеди. За разлика от баща ми, той бе останал да живее в Брегово и винаги, когато се виждахме, основателно се чувстваше като домакин. Нещо от типа: "Дръжте се за мен и няма да сбъркате, тук всички ме знаят".
- От морето идваме, чичо Сашо - казах почти извинително. Понеже се налага да викаме, гласовете ни звучат напевно и равнодушно.
- Абе, оставете децата, млада кръв, не са като нас... - застъпи се майка ми.
Другото дете беше жена ми.
- Готвачът е мой човек, бе! Казвам ви - цаца, дето и на морето няма такава. Аз черпя.
- Я стига, диктатор такой - обади се жена му. - И вкъщи е така - смигна ни тя, - цял Ленин!
- Те това е жена от Съюза да си земеш - въздъхна комично Сашо и печално заклати глава.
Докато чакахме сервитьорката, аз и жена ми зяпахме наоколо. Аз - защото киното беше неузнаваемо, а тя - защото го виждаше за пръв път. Седяхме на балкона, на маса, разположена до парапета, някъде между двете ложи, превърнати в сепарета. И двамата фронтално срещу Екрана - огромна, огъната стена, отскоро непохватно украсена в долната си част с графити. Нагоре, където бояджията не бе достигнал, под олющената бяла боя се виждаше напукана мазилка, а в самия горен край се мъдреха няколко предизборни плаката. Погледът ми спря на тях тъкмо когато Сашо тържествуващо попита дали ни харесва заведението - "най-доброто в цяло Брегово". Замалко да изръся нещо от сорта на "царска работа", но се въздържах.
От двете страни на Екрана имаше по една купчина тонколони, естрадата пред него бе превърната в дансинг. Някога варосаният зид, ограждащ киното, бе нашарен от същия майстор. Тук-там имаше надписи, разчетох "КатИ", "ЛиЯ" и "Modorn Toking". Между масите в заграденото пространство като мравки се щураха празнично облечени хора, отчаяно търсещи места. Там, където преди имаше двайсетина реда простички дървени пейки за зрителите, сега се издигаше гъбата на кръгъл бар, към който Сашо сегиз-тогиз сочеше, докато разказваше за трите си дъщери. Голямата била барманка ей там долу, на партера. Не знам дали от височината, но барът, който заемаше половината от огромния в спомените ми открит салон, изглеждаше малък, като лоша декорация. Барманките сновяха като кукли Barby в очертанията му.
- Айде бъ фата мя1 - обърна се на влашки към дотичалата сервитьорка Сашо. - Ей тоя, брадатия, виждаш ли го - посочи ме той, - беше бебе като дойдохме.
Вместо да се разсмее от все сърце като него, тя промърмори нещо и се приготви да записва. Сашо почна да диктува: четири бири, два джина, тоник, сода и четири...
- Какво?!! Как бе, да няма цаца! - подскочи той.
- Няма.
Сашо разпалено заобяснява, че преди половин час...
- Свърши - пресече го сервитьорката и тутакси високото ленинско чело почервеня, а по него избиха ситни капчици. Понеже всички добре го познавахме, един през друг замърморихме притеснено, че какво толкова и голяма работа. През това време сервитьорката се фръцна, измърморвайки през рамо, че има и други поръчки.
- Аз тая работа не я оставям така - викна Сашо и преди някой да успее да реагира хукна след нея така, сякаш бе чул залпа на Аврора.
Настигна я след няколко крачки и започнаха да си говорят доста разпалено, ако се съдеше по жестикулациите. Накрая сервитьорката изглежда склони и се отправи към малкото гише с плот, откъдето готвачите подаваха готовите поръчки. Когато спря пред прозорчето, огромната й сянка легна върху екрана и тогава в струята пушек разпознах някогашния светъл сноп, в който мечтаех да направя фигурка с пръсти.
- Сега ше я видиме тая работа - тръшна се тежко Сашо върху стола си, глух за каквито и да било разубеждавания.
След малко край масата ни спря строен, млад мъж в бели дрехи. Стори ми се познат.
- Ооо, чичо Сашо, здравей - поздрави той някак прекалено радостно, опитвайки се да прикрие това, че бърза. Има си хас да беше иначе, заведението беше претъпкано, а както Сашо обясни, Иси - готвача - работел сам.
- Здрааабе Иси, каква е тая сервитьорка, бе? Нямало цаца! Аз тука предварително, специално... Вкарай я в час, че не знае кой е Сашо Фиров! - понадигна се той. После със съвсем друг глас добави: - Ше ни спретнеш ли тука по една цаца, ама от оная хубавата, нали? Да не би да нямате? - подскочи Сашо, защото Иси мълчаливо въртеше поглед насам-натам.
- Ааа, имамме... още малко. Ооо, Миро, здрасти, как си? - сепна се Иси, когато погледът му спря на мен.
- Здра...
- Е какво, за четири цаци ще има ли? За чичо ти Сашо?
- Щом е за тебе, чичо Сашо - знаеш...
Иси ни пожела приятна вечер и хукна към кухнята.
- Видяхте ли бе? - изгледа ни тържествуващо Сашо. - Нямало! Сигурно я пазят, ако дойде някой приятел на шефа, че нали е събор. Ама не познават Сашо Фиров! На революция ги вдигаме като едното нищо, нали Митак? - ухилено тупна той по рамото баща ми. После кимна с глава към кухнята, където някога стояха кинооператорът и апаратурата и поуспокоен добави: - Добро момче, ама жена му го направи кожа и кокали. Само им работи, нали тъст му е собственик на заведението...
Разговорът прескочи към собственика. Откъде бил взел пари, как наел киното за жълти стотинки, ама бил и един стиснат... Ами киното, попитах.
- Какво ти кино, ние... хората пари за ядене нямат.
Възразих, че наемът не се плаща на "хората", нито митническите такси от колоните с автомобили на КПП-то. Абе, карай, махнаха с ръка всички и някой внимателно ме ритна под масата. Реших, че е от обичайния следизборен махмурлук, нямаше и месец... Приех отказа и набързо обсъдихме обзавеждането - обикновени пластмасови маси и столове, декорацията се състоеше от опънати върху паянтови скелети канапи, по които с усилие пълзяха млади, но поизгорели от слънцето и цимента стебла бръшлян и грамофончета. Тук-таме сковани саксии с мушкато и невръстни финикови палми.
- Стига с това село... Цар Брегова тъу... - обажда се Ани, жената на Сашо. - Ето Миро да разкаже, от морето идва, как е в цивилизацията.
- Е, че да разкаже, що...- Сашо се посмути замалко, но след като се прокашля, понеже аз си мълчах, додаде покровителствено: - Кажи бе, Миро, как е по света. Как изкарахте със Зорето, къде бяхте?
Неохотно опитах да скицирам с няколко думи Синеморец - същото селце като Брегово...
- Какво село бе, ние сме град! - поправя ме Сашо.
... и същите опалени поля околовръст, само дето отвъд тях е Голямата вода.
- По-голяма от Тимока?
Смях.
...строи се много, но не близо до брега. Много строежи. Разказвам, погледът ми отново спира на порутената обгоряла къща, виждам още два запуснати двора по отсрещния баир, и имам чуството, че тухла по тухла се пренасят от Брегово към Синеморец, разсичайки България на две неравни половини, но не го казвам. Разказвам как хазяинът ни подлъга да си направим екскурзия нагоре край устието на Велека, до Царското кладенче, където някога, по време на лов, Царя се спрял и след като пил, заповядал да му откарат една или две цистерни в двореца - толкова била вкусна водата, и как след първия километър пътят изви през необятни декари изоставена буренясала земя, която овчарите по пътя наричаха I, II и III-ти блок, изглежда спомен от ТКЗС-то. И кьораво дърво, а такава жега, че губиш представа отгоре или отдолу пече. Накрая, когато стигнахме, се оказа, че прочутото кладенче в началото на гората било проста бетонна чешмичка с криво прерязана водопроводна тръба за чучур и блудкава, едва църцореща вода, а заслонът и масите за пикник, противно на очакванията ни, не бяха направени дори от дърво. Бетон и винкел.
- Представяте ли си - бетонни маси и пейки в гората? - довърши жена ми. - И после три часа обратно, в най-голямата жега. А трябваше да се сетим, че има нещо гнило, щом Царя има пръст...- изтърва неволно.
- Ей, се Царя виновен - не се сдържа Сашо.
Замалко да изтърся самодоволно, че не се знае кога пак ще има море, но майка ми се обади навреме.
- Не бе, Сашо, те понеже точно на изборите им избяга един продавач с оборота, та с лошо ги запомниха...- усмихна се извинително майка ми.
Откъде го измисли, не знам, но явно се беше похвалила за книжарничката.
- Така е...- започнах.
- Мани го продавача, к'во общо има той, ами кажете сега к'во имате срещу Царя? - търпеливо настоя Сашо.
Всеки друг път щях да отклоня разговора, но тогава дяволът ме сръга в ребрата.
- Абе съдбовен знак, чичо Сашо, продавача ми се казваше Симо... - поясних невинно и се ухилих, а след мен прихнаха и останалите. В този момент край масата се изправи сервитьорката с рибите и многозначително постави първата порция пред Сашо.
- Маре ръс2! - порица ни той снизходително, докато поливаше цацата си с лимон от една пластмасова бутилка. - Ако до утре не умра, яжте спокойно. За Царя! - вдигна той тържествено пред устата си сбръчканата, набодена рибка и с елегантно завъртане я пъхна вътре като притвори очи. По лицето му се плъзна усмивка, която се заогъва, щом челюстите се задвижиха.
- Как е? - попита баща ми.
- Че е аста бре3? - изломоти Сашо, с два пръста извади от устата си нещо и го стри. - Аъъ, е плина ку памънт, цар мъса й4 - изпсува той и плю в пепелника. После вдигна чинията към очите си и се втренчи в съдържанието й. - Ама то... Абе, Мите, тия са ни сервирали...
Опита се да прозвучи наперено, но думите заседнаха в гърлото му и той мъчително преглътна. Всички го зяпнахме.
- Какво? - попита баща ми.
- ... уклей... - довърши едва чуто.
- Как уклей, бе, сигурно просто не са изчистили една рибка и ти точно нея си уцелил - несигурно предположи баща ми и тонът му изразяваше неудобството на всички останали.
- Абе, Мите, че не е чистена - не е, ама аз съм от толкова години рибар и това си е жив уклей. Виж й хрилете, пълни са с тиня. Само да ми дойде оная... - направи вял опит Сашо, но прозвуча като въздишка.
- Ех, Сандо - обади се примирително баща ми, - к'во ни е виновно момичето... Нали си ни каза, че цацата е свършила.
И всички преглъщаме така, сякаш гълтаме тиня.
15.08.2001
1. Айде бе, мойто момиче /рум./
2. Голям смях /рум./
3. Какво е това, бре? /рум./
4. Аъъъ, пълна е със земя,
мамка й... /рум./
