Развитие на семиотичната идея в рамките на британския емпирицизъм и влиянието му върху концепциите на Чарлс С. Пърс

Abstract

През XVII в. се извършва преход към ерата на модерността, белязан с обособяването на две големи философски системи – британския емпирицизъм с основни представители Джон Лок (1632-1704), Джордж Бъркли (1685-1753), Дейвид Хюм (1711-1776), и немския класически идеализъм на Имануел Кант (1724-1804), Фридрих Хегел (1770-1831). През този период идеите за познанието се отклоняват от традиционната парадигма и се обвързват с новите постижения в експерименталните науки и математиката. Основен за философите става въпросът дали физическият свят съществува независимо от разума, сетивните възприятия, емоциите и чувствата. Концепциите на британските емпирицисти са повлияни от научните революции на Коперник и Дарвин. За първи път мислителите започват да разглеждат тези феномени като съществуващи в континуум. Бързата промяна и напредъкът в научния дискурс в периода XVII–XIX в. провокира различна гледна точка към въпросите за познанието, логиката, мисленето и знака. Британските емпирицисти приемат като основно убеждението, че познанието е постижимо единствено чрез опита, сетивните възприятия и дедуктивното разсъждение. А връзката между обектите, външната реалност и концепциите става централна тема в техните трудове. Емпирицистите отхвърлят възгледа, че в разума съществуват вродени (априорни) идеи, като подчертават, че формирането им е възможно само чрез сетивата и сблъсъка между външния и вътрешния свят. По-късно тези идеи стават основа и за развитието на семиотичната перспектива в трудове на Пърс.