Българи в италианските академии за изящни изкуства (1878-1944)

Abstract

След Освобождението на България (1878), преди повече от век, когато дори Рисувалното училище (1896) в София не е отворило врати, много млади българи се отправят към европейските художествени центрове,за да получат професионално образование. Архиви, стари документи, пожълтели фотографии и избледнели спомени днес разказват за това пътуване на българския художник на Запад. Той
избира да се обучава в Мюнхен, Виена и Париж – едни от най-престижните художествени центрове в Европа по това време. През последните десетилетия на XIX в. обаче Италия се оказва за него предпочитана дестинация. Повече от 90 българи са учили в академиите във Флоренция,Торино, Милано, Венеция, Неапол. Тук не са включени художниците,които са записани в Римската академия за изящни изкуства, с което се
надхвърля упоменатия вече брой1. Внушителната цифра показва, че българите са разбирали значимостта на старите италиански академии за формиране на своето образование. След пет столетия, прекарани в наложено духовно затъмнение, те не са загубили южняшкия си темперамент и чувството за красота, усещали са силата, обаянието и значението на италианската история, към която са се чувствали съпричастни. Запазените традиции у нас в изкуството на иконата и съхранената памет за българското културно-историческо минало обясняват желанието и избора им да се образоват именно в Италия, по учебния модел и програмите, които старите италиански академии предлагали2.
Сто тридесет и пет години по-късно, в модерния и компютъризиран XXI век, търсейки и малкото запазена документирана информация за тези хора се питам има ли смисъл да изминем отново пътя им? Защо да се връщаме назад в опит да попълним белите полета в художническата
история на множеството българи, забравени и дори непознати на българското изкуствознание? На какви въпроси ще отговори подобно усилие? Убедена съм, че новата информация ще даде възможност давидим по-ясно и с повече детайли културния живот у нас от последните десетилетия на XIX и първата половина на XX век. Може би пътят обратно ще разкрие малко проучени българо-европейски културни диалози, останали през времената недооценени. Може би ще успеем да се видим през очите на другите, защото диалогът тогава е бил взаимен и закономерен. Възможно е това вглеждане назад да промени
мисленето ни, че новото българско изкуство е било второстепенно,провинциално и несъизмеримо с европейското. Разгледано през произведенията на българите – италиански възпитаници, то разкрива сложния си характер, замесен с различно количество европейски опит, българска художествена традиция и южняшка чувствителност и вкус. Проблем на късата ни памет е, че днес на италианската художествена сцена са познати единици – Борис Георгиев, Николай Дюлгеров,
Андрей Николов, Асен Пейков, Никола Маринов. Не е без значение и големият списък от забравени имена на български художници, които са завършили европейските художествени академии, но са избрали да се върнат в родните си места, посвещавайки се на учителската професия. Те намират отдушник от еснафската култура в рисуването или се отказват завинаги от художническата си съдба, осъзнавайки рано без-
надеждната си участ на художници в България. Провинциалната среда у нас по това време за много от тях е неблагоприятна за развитие и с годините те са останали в графа неизвестни, непроучени и забравени.
Тази книга е опит имената им да бъдат извадени от анонимността,като се проследи, доколкото е възможно, професионалното развитие и неразбраното им у нас изкуство, белязано от модерния дух на европейските художествени центрове. Затова, ако някой успее да нареди правилно този интересен и пълен с предизвикателства пъзел, наречен
История на българското изобразително изкуство от края на XIX и първата половина на XX век, то днешната ситуация би могла да придобие различни очертания и измерения. Дотогава ще връщаме историята назад, ще събираме и подреждаме намерената информация, за да се получи единна панорама на раждането и развитието на новото българско изкуство у нас.