Въображението като инструмент за създаване на дистанция в съвременния театър: Как е възможна критическата перспектива?

Abstract

Водещият идентификационен модел в театъра поставя въображаемите светове на сцената („възможното по вероятност или необходимост”, казано с Аристотел) така, че да функционират като утопичен хоризонт спрямо реалностите, в които съществува зрителят. Но при създаването на нови въображаеми светове в постиндустриалния свят театърът отдавна не е в състояние да се състезава с медиите и киноиндустрията, които разполагат технологично с несравнимо повече възможности. Второ, пазарът изразходва много бързо новосъздадения спектакъл, заменяйки го с предложение за нов фикционален свят. От тази гледна точка през последното десетилетие в театъра много активно се преосмислят антиидентификационните теории и се изпробват нови естетически практики, за да се провокира едно инструментално, игрово въображение. Те са предмет на изследването ми. Тезата е, че не се активира емпатичното въображение, а способността за представяне се използва като инструмент за игрово разместване и преобразуване на познатите реалности във въображаеми за зрителя, за да бъдат поставени ефективно в критическа дистанция. В текса анализирам три съвсем различни антиидентификационни стратегии от последното десетилетие в театъра – на Ромео Кастелучи, на Франк Касторф и на Кристоф Марталер.