По пътя към себепознанието

Abstract

Предлаганият текст е от научно-теоретична конференция "Новото българско кино – регионално явление или част от европейския културен процес?", проведена на 7 декември 2006 в НБУ, с участници от НАТФИЗ, ЮЗУ и БАН.
За да съществува, за българското кино трябва не само да се говори, а и да има производствен процес, в който творците му да се конкурират, както това се случва в страните с пазарна икономика.
Убедена съм, че за всяка нация филмопроизводството е вид психотерапия, катарзис, възможност за себепознание, за осмисляне на човешките ценности. Потребността от кино е особено остра днес, в глобализиращия се свят, изискващ едновременно и обособеност, и унифициране на ценностната ни система.
Но след като нямаме адекватен на тези потребности кинопроизводствен процес, какво ни остава? Да проверим посоката и стойността на това, което имаме. Няма да навлизам в територията на българските кинокритици, които написаха вещите си анализи и оценки за продукцията, представена на последния Варненски фестивал. Нито пък се наемам да изтъквам доводи доколко нашите нови филми са регионално или европейско кино.
Ще отбележа обаче широко известната констатация, че българското кино не умее да разказва. Голямото кино винаги е било майстор-разказвач, а не голям мислител, към което ние в българското кино дълги години се стремяхме.
Затова е толкова по-приятно изключението, за което ще стане дума. То е и щастливо изключение, защото беше забелязано своевременно и оценено високо, първо, в Карлови Вари, а след това и на нашия национален филмов фестивал "Златна роза".
Става дума за дебютния игрален филм "Маймуни през зимата" на режисьорката Милена Андонова...