Лоялността на държавните служители

Abstract

Макар и да няма легална дефиниция за „лоялност“, тя може спокойно да бъде изведена (в най-същностното от множество си измерения) от чл.5, ал.2 на Кодекса за поведение на служителите в държавната администрация – при изпълнение на служебните си задължения служителят следва поведение, което създава увереност у органите, чиято дейност подпомага, че могат да му се доверяват и да разчитат на него. Елементарната грамотност и здравият разум ни навеждат на мисълта, че тази увереност на органите (еднолични или колегиални) е абстрактна и нефиксирана във времето, тоест – касае не персоните, които временно заемат длъжността на едноличен или член на колективен орган на власт, а самата институция, разбирана като визия, мисия, стратегия, правомощия, правила, процедури, практики и т.н. Доказателство за това е един прост факт, който също не се нуждае от доказване поради това, че е факт от живота („опитно правило“) – дори и в първия ден на заемане на длъжност, всеки нов орган на власт вече знае на кого от служителите може да има доверие, понеже доверието съществува в самата организация, и няма нужда предишният орган на власт „да го завещае“ на новия такъв. По обратния път на логика е видно, че лоялността е към правовия ред, който прилага институцията, а не към определени лица, които временно я представляват в качеството си на органи на държавна власт.