Logo

Антологии и канон : Антологийни образи на българската литература (1910-1944) : Автореферат на дисертация за присъждане на образователната и научна степен "доктор"

Курташева, Биляна (2011) Антологии и канон : Антологийни образи на българската литература (1910-1944) : Автореферат на дисертация за присъждане на образователната и научна степен "доктор". PhD thesis, Нов български университет.

[img]
Preview
PDF - Requires a PDF viewer such as GSview, Xpdf or Adobe Acrobat Reader
653kB

Abstract

Целта на дисертационния труд е през призмата на антологията да проследи процесите на формиране, утвърждаване и функциониране на канона в българската литература. Антологията като едновременно литературна и металитературна форма, като форма на елитарен подбор, подреждане и представяне на автори и творби се явява една от възможните обективации на литературния канон, на неговата идеална цялост. Изследването схваща антологията като инструмент на отсяване и съхраняване на имена и текстове, който позволява на литературата да мисли самата себе си; демонстрира потенциала й като форма за свободно артистично изразяване, но и за институционално разчертаване на литературното поле. Границите на изследвания период - от началото на ХХ век до 1944 г. - на практика са разширени, тъй като в първата глава се инвентаризира самото понятие „антология” през неговата история и употреби от античността до Новото време; във втората глава се проследява навлизането му у нас чрез реконструкция на възрожденския „блян по антология”; а в края на труда се изследват новите идеологически употреби на антологията непосредствено след 9 септември 1944 г. В хода на изследването се проследяват българските приложения на антологията като фактор за автономизирането на литературното поле (особено през 1910/11 г.); като терен на все по-отчетливи ценностни градирания и отсявания на литературното наследство, на поколенчески, стилови и идеологически сблъсъци (през първата половина на 1920-те); на улягане и ново плурализиране (през 1930-те и началото на 40-те). В опита си на първи последователен преглед на българския антологиен опит изследването демонстрира как антологията първоначално е индивидуален артистичен жест, но постепенно фокусира и институционални властови енергии от страна на Държавата и на Академията. Кога и как университетски професори стават антологисти, кога и как Министерството на просвещението става поръчител и спонсор на литературни антологии, кога и кой издава антологии на българската литература на други езици, са все въпроси във фокуса на работата. За да се открои каногенният потенциал на представителните национални антологии, се полага специално усилие по тяхното контекстуализиране: съпоставка със съвременните им училищни политики, издателски тенденции и критически нагласи. В центъра на работата стоят литературните селекции с амбиция за национална представителност. Наред с това се изследват и по-периферни сборници, създавани не с представителна, а с "приложна" цел, от типа "Вечеринки и утра", тематични, паметни сборници и такива, адресирани към конкретен тип публика, например фронтовата по време на Войните. Трасираната история на понятието „антология” минава през отграничаването му от „съседни” литературни форми, като учебните христоматии и популярните сборници с пазарна насоченост, но и през търсене на контекстуални връзки с тях. Между христоматия и антология, оказва се, минава една от разделителните линии между „млади” и „стари” в българската литература, конститутивни за налагането на модерно литературно съзнание. Антологийната форма в нейните конкретни реализации се мисли като точка на пресичане на различни легитимиращи стратегии – личностни, национални, стилови, политико-идеологически, които участват укрепващо, но и подривно в динамиката на българското канон-формиране. Търси се различен поглед към отделни автори през призмата на тяхната антологийна представеност. Специално се анализира мястото на жените в антологиите. Проследява се как зададените през разглеждания период модели на подбор и представяне продължават да работят, включително през 90-те години на ХХ век, в опитите както за преданото им възпроизвеждане, така и за постмодерното им пародиране. В опит да се конципира една антологийна литературна история са предложени и аргументирани някои понятийни конструкти, като „блян по антология”, „антологиен праг”, „война на антологиите”, преводните антологии като „експортен канон” и др. Изследването се разгъва хронологично, като в същото време прави „кръстосани” транс-времеви съпоставяния на сборни издания от различни етапи и периоди. Извежда на преден план скрити диалози и дебати между разни антологии и антологисти – например как „Българска христоматия” (1884) и „Българска антология” (1910) реализират проекти, антиципирани още през Възраждането; как „Българска антология” (1910) се явява един вид палимпсест за Гео-Милевата „Антология на българската поезия” (1925); как Пенчо-Славейковият антологиен авторитет „работи” и през следващи десетилетия и т.н. Навсякъде, където е възможно, се изследва критическата рецепция на разглежданите издания. Приносно в това отношение е проследяването на английската рецепция на сборника „Сянката на Балкана” (The Shade of the Balkans, London, 1904). За първи път се представя неизвестна рецензия за сборника в лондонското сп. “Folklore” (vol. 16, No. 4, Dec. 29, 1905). Друг принос към историята на новата българска литература е идентифицирането на анонимния съставител антология „Български поети”, издадена в рамките на „Походна войнишка библиотека” през 1917 г. Чрез текстологически анализ и съпоставка на някои литературно-исторически факти доказвам, че съставител е Боян Пенев, което придава нов смисъл и тежест на изданието. В хода на изследването се открояват и анализират множество определения за това що е антология. От своя страна понятието „канон” се ползва като подразбиращо се, но не като безвъпросно дадено. Стремежът е във всеки момент да се удържа критическият му потенциал по линия на това, че „канон” визира не само „списък със задължителни творби”, но и отключва проблематиката на социалната и властова конструираност на този списък, на политиките на представителство в него и т.н. В този смисъл усилията са насочени към това да се осветли канона в процес, „ставането” на българския канон, преди всичко лирически – защото, както става ясно, тъкмо лириката по-рано достига антологичен – и каноничен - статус. Паралелният анализ на антологизаторството и на канон-формирането доведе до някои по-едри заключения: че литературните жанрове имат различна антологийна и каноична „скорост” (лириката изпреварва прозата); че българският (лирически) канон се „затваря” относително рано – през втората половина на 20-те години, когато започва да стихва онова, което наричам „война на антологиите”. Както и че българската женска литература се разминава, не съвпада с канона – поради ред субективни и обективни обстоятелства тя се оказва винаги в предканонична или в постканична ситуация. По нов начин е конципирана ролята на Пенчо Славейков – като негативен антологист в българското литературно поле, на Боян Пенев - като анонимен антологист, на държавата – като слаб антологист и др. Иследването може да се опише накратко като първи опит за история на българската литература през антологиите й, през стратегиите за подбор и представяне в „сборни книги”. Тази антологийна литературна история предлага нови перспективи изобщо за конструиране на литературноисторическия наратив, нови сюжети, взаимовръзки и кулминации в него. Антологията е използвана като евристичен инструмент – аналитичен и теоретически - за изследването и на социалните параметри на литературата.

Item Type:Thesis (PhD)
Subjects:Language. Linguistics. Literature > Bulgarian literature
Language. Linguistics. Literature > Classical Greek literature
Language. Linguistics. Literature > History of literature
Language. Linguistics. Literature > Theory of literature
Sociology.Anthropology > Folklore
Sociology.Anthropology > Gender studies
ID Code:2459
Deposited By: Bilyana Radoslavova Kourtasheva
Deposited On:30 Dec 2014 11:41
Last Modified:30 Dec 2014 11:42

Repository Staff Only: item control page