Увод : Бележки върху семиотичния характер на théâtralité

Abstract

Книгата „Архитектоника на театралността” теоретизира детайлно върху семиотичния театрален дискурс и е опит за научна локализация на подобна проблематика в радикалния свят на театралната презентация. Театралният спектакъл не е просто игра и той конституира сам себе си като феномен, който надхвърля далеч тесните рамки на представлението и оправдава собствената си рефлексия на едно по-високо ниво на архетипна изразност. Това превръща театралния спектакъл в семиотична система, която произвежда много и различни знакови структури. Тази уникална знакова морфология предоставя идеално поле за изследването на типичните механизми при създаването на спектакъла и за детайлна вгледяемост в спецификите на театралния mimesis.
В стремежа си да постигне adaecuatio rei et intellectus – пълната кореспонденция между нещото и смисъла, театралният акт прокламира една колосална полиморфност от знаково комуникативни системи, които са продукт на една специфична интерпретативна сфера. Спектакълът предизвиква троично-херменевтична зависимост, при която публиката тълкува вече изтълкувани същности, смисли и значения като ги трансформира в други същности, смисли и значения, което вече се конституира като театрално представяне – първичен текст (автор), херменевтичен дискурс върху този текст – интерпретация (режисьор), вторичен херменевтичен дискурс върху вече явената интерпретация – свръхинтерпретация (зрител). Този триумвират създава парадигмата на спектакъла като вторично явление вследствие на първичен продукт, водещо до третичен анализ и по този начин обуславя неговата свръхинтерпретативна знакова среда.