Ein Paradox des Ikonoklasmus: das ursprüngliche Bedeutungsfeld von GRAPHEIN

Abstract

ABSTRACT: The study aims to examine in detail the ‘primary semantic field’ of the visualizing ritual language of the East - starting with painted and carved antique figures and statues, passing through the ‘sacred marriage’ between image and letter in the Egyptian hieroglyphs and reaching the formation of the ‘visual language’ of icon and fresco painting in the early Christian era in Byzantium as a historical cradle of that language. Presenting the historical metamorphoses of the visualizing ritual act as open associative semantic lines of key words (in the sense of Ferdinand de Saussure), the author reconstructs their interdependence in different epochs, in which the visual revolution expands and develops an agile iconic multiplicity of imaginary thinking in the East. The author follows a 9th AD idea of the Byzantine patriarch Nicephorus about the ‘primary act’ of visualization by which ‘writing with the alphabet’ and ‘designing images’ set together a meaningful entity. He shows consistently how the original metaphoric visuals have been framed as ‘allegorically subordinate’ within the ritual worship of icons. For the purpose Ludmil highlights in detail the semantic turns of the ‘secondary allegoric deviations’. The multidisciplinary approach allows him to “borrow” methodological tools from various disciplines (linguistics, classical philology, history, archeology, art studies and theology). By getting an insider’s look on the theological disputes during the early Christian era, he unveils a theater of political fears running in the background of strict logic of theological arguments. The driving mechanism of the fear – disclosed by the author – is how nostalgic longing to visualize rituals opens a door to risks of desacralizing the significance of a vision. Therefore a wide range of prominent apologists of Christian doctrine and philosophers of all ages principally resist to the visualization of a ‘promised land’.
РЕЗЮМЕ: Изследването си поставя за цел да разгледа детайлно „изначалното семантично поле“ на визуализиращия ритуален език на Изтока – започвайки от изрисувани и издялани антични фигури и статуи, преминавайки през „сакралната венчавка“ на образ и писмо в египетските йероглифи, и до-стигайки до формирането на „ритуалния език“ на икони и стенописи в ранната християнска епоха във Византия като историческо огнище на този визуален език. Представяйки историческите метаморфози на този визуализиращ ритуал като отворени асоциативни семантични редове от ключови думи (в смисъла на Фердинанд дьо Сосюр), авторът реконструира тяхната взаимообвързаност, в различни епохи, в които визуалната революция експандира и развива умело иконичната многоликост на образното мислене на Изток. Авторът развива загатнатата през 9. век идея на византийския патриарх Никефор за „първичния акт“ на визуализация посредством писане и изписване (изрисуване) като една смислова цялост. Той показва последователно как изначалната метафорична визуалност е алегорично подчинена на ритуалното почитане на иконите и следва детайлно семантичните нюанси на тази „отместена алегоричност“. Мултидисциплинарният подход му позволява да „заема“ методологични инструменти от различни дисциплини (езикознание, класическа филология, история, археология, изкуствознание и теология). Хвърляйки поглед в кухнята на теологичните диспути през ранната християнска епоха, той показва как един театър от политически страхове се разиграва зад строгата логика на теологичните аргументи; да не би носталгичният копнеж по визуализираното ритуално знание да профанира сакрално значимото и възвишеното като визия. А това е нещо, което кара видни апологети на християнската доктрина и философи от всички епохи принципно да се „отдръпват“ от визуализиране на култови актове.